Румена Воевода. Историята на горската царица.

Историята помни много личности, за които ние сме позабравили. Хубаво би било да се дава гласност на тяхното дело, но някак ние в България обичаме да забравяме. За щастие има хора, които все още полагат усилия да популяризират делото на тези герои. 

Преди години възкръсна духът на Капитан Петко войвода в романа на Николай Хайтов и в серийният филм Капитан Петко воевода появил се на бял свят със съдействието на БНТ.

Сред ярките личности от миналото, за които не само светът, но и по-голямата част от днешните българи не са чували е Румена войвода. Една невероятна личност борила се наравно с мъжете за една по добра българия и един по добър свят. Началото на 2017 излезе филмът "Воевода", базиран върху романа на Николай Хайтов "Румена воевода". 

Румена израства в семйство на дервенджии. Баща и дервенджийския занаят наследил от своя баща, Павле, корав  българин, сирак загубил родителите си след като ги убиват османците.

Гората била дом за момичето още най-ранна възраст. Играела си с костенурки, змии и гущери. Била пъргава като невестулка, непознаваща умора и покой, необикновенно силна за крехкото момичешко тяло. Обичала да се бори и често побеждавала козарчетата от съседните села в пехливански борби.

Когато Румена поотраснала проличало онова, което през целия и живот ще бъде нейната магия, оръжие и проклятие. Красива била и то много. нямало човек, който да я види и да не бъде запленен от нейният чар и красота. Веднъж само човек да види Румена – “...влиза ти в ума, в главата и в сърцето.”, пише Афуз ага. 

Дедо Павле, дядото на Румена, както стана дума, бил непокорна глава с пълен силях ножове и пищови. Той с радост осигурил най-хубавата играчка на момичето – пищова. Още от малка той я учил да стреля с пищов и пушка, да хвърля нож и да борави с най-различни оръжия. 
Веднъж по жътва пред група стражари, които се надстрелвали в едно яйце, Румена взела пушката на един и от първия изстрел пръснала яйцето. Но по-лудо било друго нейно изпълнение. От шейсет разкрача пред пребледнелите българи и турци , поставяла ябълка на главата на единия от стражарите, Алия, и я пронизвала с един изстрел. 

Дванайсетгодишната Румена била толкова известна, че каймакаминът на Крива паланка решил да отвлече момата за бейски харем.

Цяло Гюешево тръгнало след турците и само след застъпничеството на влиятелен ага момата била спасена.

Видял накъде отиват нещата Георги задомил буйната си щерка. След няколко години на бял свят се явил Андон и всичко сякаш идвало на мястото си.

Но не и с Румена и не в размирната империя. През неспокойната 1853 г. мародери и грабители нападат Гюешево. Селяните се вдигат в самозащита, която прераства в спонтанен бунт и не една чалма пада в праха. Наказанието е жестоко – дошлите от Ниш заптии обесват някои, други затварят, трети пребиват. След побой умира дедо Павле, бита е и Румена.

Сурването на дружината на знаменития Ильо Малешевски на Девебаир изпълва душите на раята с възторг. След оттеглянето на хайдутите се повтаря обичайната процедура – бой и естествено волската жила не подминава гърба на Румена.

Мъжът на Румена често ходел по гурбет. Някакъв турчин хвърлил око на невястата и често я задявал . Веднъж като разбрал, че е сама, свърнал коня в двора, където намерил края си от ножа на коравата българка. Но двама колибари станали неволни свидетели на случилото се.

Румена осъзнала, че има два пътя – или издевателствата и турските зандани или планината. Избрала второто. Пътят и пресякъл Стоян ковача от с. Кръкля. И тръгнал след нея.

От 1858 до 1862 г. са четири години. В безвремието на робството нищо. Наистина в Одеса Раковски чертае своите планове за освобождението на България, но над югозападните краища на отечеството сянката на полумесеца все така изглежда вечна. В такова време зад Румена застават петнайсетина мустакати комити, двамина от които са бивши войводи. В студ и пек из дебрите на Осоговския балкан да правиш засади, да бягаш от потери, да си играеш с турците на котка и мишка и то воден не от прославен комита, а от жена? Тази жена обаче много бързо доказала, че е повече от старите комити. По точна ръка от нейната нямало и в четата, и сред потерите. По-бърз и издръжлив на бяг нямало. Често след изнурителен преход, когато краката са чужди, а душата в зъбите, тя предлагала да се надбягват до някой връх. Случвало се да се надбягва сама със себе си. По-решителен също нямало. Веднъж изтощената чета спряла да почине на неподходящо място. И потерята ги стегнала в железен обръч. Само нощта отложила екзекуцията. Някои предложили да сложат оръжие. Знаейки, че турците нощем не воюват, тя повела тихо хайдутите към огъня. С диви викове и гърмежи от гората изскочили българите, водени от страшна хала с дълги развети коси, от чиито глас косите настръхвали. Четата се измъкнала невредима.

За месеци бандите от главорези и мародери в Осоговския край изчезнали, а раята заговорила за Планинската царица.

Бързината, с която се придвижвала четата, нощните нападения, изненадата, внезапните удари накарали насилниците в Кочани, Кратово, Щип, Крива паланка и Кюстендил да треперят. Не само турци, но и български чорбаджии се страхували за кожата си. Четата била неуловима благодарение и на верните ятаци. Сред тях имало българи, каракачани и турци.

За четири години от отрудена селска невяста Румена израства до воевода, народен закрилник, страшилище за насилниците. Но остава жена – магнетична, стройна, с хипнотичния си поглед. Спомнете си думите на Афуз ага за нея – само един поглед и… А зад гърба и са 15-16 силни, непокорни мъже. Затова първата и работа, събирайки четата, е да се побратими с всички комити. За суеверния българин това е табу, по-силно и по-страшно от всеки друг грях. И никой не се осмелява да го прекрачи. С изключение на Румена.

Поемайки хайдушките пътеки, отначало тя е сподиряна от Стоян ковача, който става байрактар. Навсякъде той е до нея. И искрата между двамата пламва. Но и тя, и Стоян са оставили дом и семейство.

Една нощ Румена влиза в родната си къща, облечена в хайдушките одежди и предлага на стреснатия си съпруг да я опрости и да се събере с жената на Стоян. Той отказва.

Следва още по-решително действие. В тъмна доба двамата със Стоян се изправят пред свещеника на Преколница с искане да ги венчае. Побратимството е вечно, кълне се отчето и отказва да изпълни обряда.

Въпреки канона Румена тайно забременява от Стоян и износва втората си рожба. След това я дава на своя родственица в Грамаждано да я кръсти и отгледа. Името на детето е Карамфил.
В Белград Раковски зове под знамената всички непокорни българи в своята легия. Нататък се насочва и дружината на Дядо Ильо. Научила за това, Румена решава да присъедини и своите скромни сили към въстанническата армия за свободата на отечеството. От Враня те трябва да вземат талисмана на четата – невинно момче, което коравите мъже понякога водят със себе си като връзка с по-добрия свят. Близките на момчето обаче го скриват. Четата приема това като лошо знамение.

Когато настигат Дядоильовата дружина, войводата е далеч напред. Неговият заместник решава да отпрати новопристигналите с неизвестни за нас мотиви. За което войводата сетне го гълчал люто. А може би са разбираеми мотивите. Представяте ли си в сраженията при Калето до Левски и Караджата да размаха сабя Планинската царица? Понякога и историята се плаши от човешката дързост.

Четата поема назад унила и обезверена. Този момент използва един от хайдутите – Спасе за да излее своята ревност. Според една версия с кол, според друга с пищов той убива заспалия байрактар и неговата войводка. Четата се разпада. Идва края на Планинската царица.

Това е версията на Ефрем Каранов. Но Николай Хайтов открива нови документи и доказателства, че Румена е оцеляла и е лекувана няколко месеца при свои близки. За нея се е грижила и баба Ружа от с. Преколница, известна лечителка. Не е загинал и Стоян. Хайтов привежда факти, че и след това през 1862 г. Румена е водила дружина из Осоговския балкан. “Румена от Каменичко с оръжие се явила с дружина от 15-16 души, която прави опустошения в осоговските села”, пише в-к “България” на 6 юли 1862 г.

Хайтов привежда спомени на внука на Румена, Китан Андонов – Румата. От баща си той научил, че след като разпуснала четата тя заминала със Стоян за Букурещ, където се оженили и имали дъщеря. През 1895 г. при Андон дошъл пратеник от майка му с предложение да отиде в Букурещ. Андон взема и придружител, но след като стигнал Дунава размислил и се отказал.

Хайтов допуска, че някакъв страх от майката е смутил Андон, но дали е така никой не може да каже.

Останал споменът за Румена войвода. Него народната памет шлайфала в легенда за чудно красивата Румена, от която треперели душманите от Ниш до Цариград, а сиромасите имали своя закрилник. А по жътви и седянки песни запели за Румена войвода.

Всеки опит за сравнение на Румена с някой друг удря на камък. Защото няма с кого. Защото е толкова ярка, че изглежда нереалистична и измислена. И както беше казъл онзи далечен сънародник на кенгурата – тя не е съществувала, разбира се, защото ако беше съществувала, ние, българите щяхме да я помним и тачим.